Produced by Snezhina Gileva
Пенчо Славейков
Отдавна гората слана ослани, ей късна веч есен придоде; мъгливи, невесели дойдоха дни - я свивай байрака, войводо!
Низ тъмни усои доволно е веч
немили-недраги що бродим;
полята ни родни са мощне далеч -
време е назад да си ходим.
Не ни проработи туй лято честта,
че лоша сме среща имали…
Пролетес ний бехме най-силната чета,
а най сме малцина остали.
По тъмни усои, по голи скали
мнозина куршума завари -
и ръфат месата им хищни орли,
я вълци, юнашки другари.
А дома за тях е прехвръкнала вест…
Когато се тамо вестиме,
тъжовните майки в горката им чест
сам бог знае как ще тешиме.
Отдавна веч техните бели власи
е черна чембера обвила,
и люта тъга им сърцето коси…
Чест майчина - чест е немила.
Бащите ни в тъмни тъмници лежат,
кой знае какво са те стали;
у турците роби, неволи търпят
жени и дечица ни мали.
А ний като вълци по нощния мрак немили, недраги все бродим… Войводо, я свивай ти кървав байрак, време е назад да си ходим!
Земята тъмна нощ засени. Три харамии, три ранени другаря, се едвам крепят надолу из планинский път.
В зори стотина в боя бяха -
и само те се отърваха;
един до други те вървят
по стръмния планински път.
Превързани са люти рани,
ала по дрехи изподрани
струи от кърви се вият
и капят по планинский път.
Залюшнат грохна там едина;
в замая другите двамина
отминаха, без да се спрът,
по стръмния планински път.
Ръка протегна и пошушна
невнятно другий, и се люшна -
и по очи се повали…Трупът
запречи там планинский път.
Възпрян, другаря си погледна
последния с усмивка бледна
и рухна - труп върху трупът
сред тесния планински път.
Души юнашки смърт засени… Пристъпват вълци настървени, отдавна дебнящи в мракът по върлия планински път.
Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
устата жад, тъга душата трови.
Зловещо дрънкат тежките окови…
Ах, докога ли тоя път ще трай!
Ей падна вечер. Грохнали, без мощ
оковите си те едвам влечаха.
В пустинята низамите ги спряха:
ще се нощува тука тая нощ.
Един о друг привързаха ги пак
и скоро всички тежък сън обори.
Един от тях очи си не затвори